Хранителните разстройства се отключват в ситуации на стрес и не се изчерпват само с анорексия и булимия. От практиката се оказва, че почти всеки е склонен към тях, дори да не му е поставена диагноза. Хранителни разстройства са ежедневното или честото преяждане, склонността към определен тип храни: тестени или сладки например, или пък стремежът да живеем „здравословно“, забранявайки си да ядем едно или друго.

Защо прекаляваме с храната? Защо влизаме в омагьосания кръг на диети, последвани от преяждане? Какви сигнали ни дава тялото? Къде да търсим решението – за това попитахме Елица Великова, създателка на Института за терапия и експресивни изкуства, преподавателка по експресивна арттерапия в Нов български университет и психотерапевт, специализирала с травми в детството, водеща на семейни констелации и групи за себеизследване.

Отношенията ни с храната са огледало на много други взаимоотношения в живота ни, най-вече на отношението ни към самите нас и качеството на живота, което си позволяваме – обяснява Елица. – Когато сме щастливи и в баланс, темата с храната не ни притеснява. Ако сме влюбени например, нямаме нужда от много храна и обикновено отслабваме.

Храната е първата ни връзка с майката и оттам – несполучлив заместител на любовта и спокойствието.

Още с раждането ни сме биологично устроени да се привържем заради оцеляването си. Ако ни отделят от майка ни, в нас се поражда усещането, че нуждите ни не могат да бъдат удовлетворени. Това може да се отрази върху отношенията ни с храната по-късно, като или ще започнем да отхвърляме нуждите си, като се откъснем от тялото си, ще потискаме или игнорираме своя апетит, за да се поддържаме гладни. Ще се опитваме да налагаме контрол върху себе си, изпитвайки усещането „физиологичните ми нужди нямат власт над мен“. Другата възможна реакция е да се презапасяваме, да позволим мисълта на храната да ни обсеби, за да се чувстваме спокойни, че ще ни стигне, че няма да изпитваме глад сега, когато можем да си я набавим. И двете състояния са свързани с тревожност, че няма да има достатъчно храна или че тя никога няма да ни стигне.

Подобен механизъм, но в друг вид, се проявява при хора, които се вманиачават да се хранят здравословно, до степен, която обременява ежедневието им и социалния им или личен живот. Макар и по-здравословна, тяхната диета отново е вид система за справяне с тревожност и със страха, че ако не контролират средата си, няма да получат адекватна грижа. В основата стои напрежение и недоверие.

Храната е и метафора. Чрез нея получаваме любов, топлина, взаимност, грижа, безопасност. Когато в бебешка възраст майката не е на разположение да отговори на нуждите на бебето, когато в отношението ѝ няма топлина и отзивчивост, то първо изпада в състояние да се моли, после да се гневи и накрая може да се откаже да получава. Такъв човек се затваря по-нататък и в любовта, и в интимните отношения. Той зaживява с усещането, че няма онова, което му е необходимо, за да бъде наравно с всички останали, страда от усещането, че е „ощетен“. Това вярване по-късно може да му попречи да бъде успешен и да се изяви в пълния си потенциал и може да рефлектира в много сфери на живота му.

Начинът, по който приемаме тялото си, е свързан с начина, по който се отнасяме към себе си или по който майка ни се е отнасяла към нас като деца. Ако тя ни е тъпчела с храна, сега и ние ще преяждаме. Ако тя се е държала студено към нас или сме се чувствали отхвърлени от нея, сега и ние ще имаме трудност да се обърнем с грижа и любов към тялото. Много от потиснатите ни емоции се превръщат в симптоми на храненето. Чувството, че не сме желани или че сме били отхвърлени, може да се прояви като анорексия. Тя често е симптом на потиснат агресивен импулс към майката. Подобна динамика се крие и зад хранителните алергии и непоносимости. Анорексията може да е следствие и на идентификация с рано починал близък и неосъзнато желание да следваме неговият път към смъртта.  

Адвокат на родителите си

Булимията, от друга страна, се появява като реакция при децата към конфликти между родителите им. Дори те да не са разведени, когато детето се чувства заставено да избира страна, на съзнателно ниво става защитник или съюзник на единия родител, но на несъзнателно ниво ще изпита необходимост да бъде и до другия, отхвърления родител. Затова приема храна, но и я „връща“. Булимията често е опит да се справим с агресия, която съществува между родителите, и която не можем да „храносмелим“.

Злоядите деца също са знак, че нещо в отношенията на родителите не е наред. Хубаво е едно дете да има възможност за избор какво и колко да яде и ако отказва да яде, е добре да се анализира защо иска вниманието на родителите си по този начин и от какъв проблем иска да ги отвлече.

Балансираните отношения с нашите родители помагат на хормоните в тялото ни да бъдат в баланс.

Добре е да си представим родителите си равностойни. Да извикаме в себе си идеята за тях като обща величина пред нас, да опитаме да усетим вътре в тялото ни как техните енергии, на майката и на бащата, се уравновесяват или да ги поставим в собствената си представа така, че те да могат да съществуват заедно, помирени. Да няма разделение в отношението ни към тях.

Това е добро и за баланса на мъжката и женската енергия и е израз на възможността да получаваме и от двамата. Възможно е родителите ни да не са могли да ни дават много, но е важно самите ние да се отворим отново за това простичко движение – на получаване. Често, точно защото не сме способни да даваме на себе си и да получаваме в живота си, компенсираме с храна. Тя е бързият начин да се „снабдим“, но това не запълва липсата. Простото отваряне за получаване, смелостта отново да се протегнеш, т.е. – да помолиш за помощ, да признаеш потребността си, да поискаш или да усвоиш, дава ново усещане за пълнота, свързване, грижа. Със сигурност като възрастни вече не е редно да искаме от родителите си, но можем да открием други ресурси за себе си. Отговорни сме за изборите си: какво влагаме в себе си, как осигуряваме живота си, от къде черпим „храна“ – и това се определя според ценността, която си даваме и колко и какво си позволяваме.

Дисбалансът с храната понякога е породен и от дисбаланс в даването и получаването в живота ни и е отражение на този дисбаланс. Посягаме към храната като компенсация на нещо, което ни липсва. Когато даваме повече, отколкото получаваме, между нас и партньора ни се получава празнота. И тя често се запълва отвън. Храната в този смисъл е подходяща, защото е безобидна и не създава любовни
триъгълници.

Може би кутията с бонбони е „липсващият любим“? Приемането на повече храна често е знак, че отказ-
ваме да си дадем реална сметка за чувствата и емоциите, за динамиката в отношенията ни. Редно е да си зададем въпроса – усещам ли баланс в живота си? Къде давам повече и как мога да променя това? Как мога да се погрижа за собствените си потребности? Не просто да изисквам, да се оплаквам, да поемам всичко или да мълча, а да намеря правилната „диета“ в отношенията ми.

Храненето може да бъде компенсация и за липси в предишни поколения. Може да изследваме дали има някой в предишни поколения, който е бедствал, гладувал, живял в оскъдица, в крайна бедност, дали някой от предците ни е губил средствата си за поминък. Чрез семейните констелации може да се види как понякога с нашето поведение се опитваме да се справим с тревожност, предавана през родовата система – че няма да има достатъчно, че храната ще свърши или ще е недостатъчна. Сякаш с нашето пристрастяване към храната се опитваме да „нахраним“ бедстващите преди нас, да компенсираме техните загуби.

Има хора например, които непрекъснато си носят неща за ядене в чантата, или имат нужда да поддър-
жат хладилника винаги пълен и накрая изхвърлят купища храна. Това може да е свързано с особености на характера, но много често е продиктувано от страха от загуба. Добър ритуал е да почетем съдбата на тези преди нас, да признаем тяхната сила да се справят, да благодарим, че са успели, въпреки всички трудности, да продължат живота, и да си спомняме за тях, когато сме сити, а не гладни.

Ако искаме да излекуваме пристъпите на нерационалния глад, можем да визуализираме родителите си и да си представим как получаваме от тях. Да почувстваме, че това, което имаме, е достатъчно. Важно е да си дадем сметка, че най-същественото, което сме получили от родителите си, е самият живот. Всичко останало е „добавка“. Мярката за „достатъчно“ не е свързана с количеството добро, което те са ни дали, а доколко го оценяваме и какво правим с него в живота си сега.