Рецепта за ястието на живота

Колко захар можем да приемаме на ден?
юли 21, 2020
Какво да правим при слънчево изгаряне?
юли 23, 2020
Покажи всички

Рецепта за ястието на живота

Практиката на Стейси Матулис и Ерик Уолъс изглежда доста стряскащо. На платформата над езерото пред хотел „Риу Правец“ по време на йога фестивала Удая Лайв се чуват силна музика, стенания, ревове, всички лежат със затворени очи, телата им се гърчат, ръцете им се свиват в спазми. Не мога да отговоря защо решавам да опитам.

Оказва се урок как да се справяме с преживяването на силни емоции, как да допускаме да минат през нас, да се свържем с тях, да ги усетим, разгледаме, анализираме, осъзнаем и преработим. В началото всеки изтегля карта с изобразено на нея животно, което да бъде негов водач през процеса. След това Стейси и Ерик ни предлагат да си спомним нещо, което ни е наранило много дълбоко. На фона на силна музика, в която се чува ритъм на биене на сърце, показват дихателна техника, подобна на холотропно дишане… и започват да водят случващото се.

Говорим след края. И двамата са много красиви и много си приличат, като мъжкия и женския образ на един и същи човек.

Опишете какво преживяхме току-що.

Стейси: Това беше церемония, съчетана с дихателна практика. Създадохме пространство, в което всеки да се чувства защитен. Показахме механизъм за справяне с дълбоки травматични емоции, пред които по принцип човек се страхува да се изправи и по-често складира в себе си. Извикахме водач, за да ни преведе през срещата с тях. Помогнахме на подсъзнанието ни да се свърже със съзнанието и на тялото ни да влезе във връзка с духа.

Защо водачът беше животно?

Ерик: За да се свържем с неговата енергия и тя да ни води. Първичната ни природа е животинска. Първият досег на човек със света е чрез усещанията, интуицията, инстинкта, шестото чувство. Преди да виждаме, помирисваме, разбираме и говорим, просто чувстваме, усещаме и реагираме на сигналите на тялото ни. Бебетата са директни – ако нещо им харесва, се смеят, ако не – плачат.

Стейси: При животните също няма цензура. Ако една тигрица е ядосана, тя реве, кучето лае,  котката съска, когато се уплаши. А нашето възпитание не позволява да изразяваме всичко това. И ние складираме – гнева, обидата, разочарованието, страха и ужаса. Вместо да позволим на собствената си природа да се прояви, й шъткаме от срам или неудобство.

Ерик: Спираме естественото протичане на живота през нас, тръшваме вратата пред травмите си и ги заключваме. А те продължават да дълбаят и емоциите от тях излизат наяве в неочаквани моменти.   

Какво се постига с дишането, което ни показахте?

Стейси: То помага да получим повече кислород, да раздвижим енергията на чакрите в сърцето, стомаха и гърлото и да се свържем с емоциите, складирани в тях.

Ерик: Дишахме през устата, за да активираме дясната половина на мозъка, да направим връзка с усещанията и чувствата. Все по-дълбокото вдишване води до по-голямо отпускане, което заедно с издишането помага на самовъзстановяването. Имунната система се активира и попадаш в дълбоко лечебно пространство, където като при хипноза можеш да получиш достъп до подсъзнанието и да изследваш какво си заключила сама за себе си.

Стейси: Дъхът помага на тялото да се алкализира и въвежда мозъка в състояние, в което и той може да помогне. И когато човек се обърне към спомена си, съхранен като травма, има възможността да я види осъзнато и усещайки се защитен и не толкова уязвим, да си позволи да погледне с любов и да промени гледната си точка.

Интересно е, че по ръцете ми пробягваха иглички.

Ерик: Това е реакция на спомените, складирани във фасцията – съединителната тъкан, която обхваща мускулите, кръвоносните съдове, нервите и съединява структури помежду им. Тя също има памет. Хубавото в медитацията е, че дава възможност да влезеш в дълбок контакт със себе си от детството, отпреди осъжданията, наказанията, вината, срама, да се докоснеш до въображението си, да събудиш любознателността си. И тогава се задействат креативността и вдъхновението. И започваме да ги използваме, за да помагаме, да служим, да се наслаждаваме на човешката си опитност.